вторник, 25 юли 2017 г.

Ревю на "До всички момчета, които съм обичала" от Джени Хан

Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставеното предварително копие от книгата!

„До всички момчета, които съм обичала” е една изключително сладка и лятна книга, която ме изненада много приятно по средата на лятото. Тя е идеалното четиво за всеки, който се нуждае от разнообразие след серия от дълги и ангажиращи книги, защото е много лека и ненатоварваща, а и е подходяща за излизане от читателски застой. Книжката ме остави заредена единствено с положителни емоции и усмихната от позитивния й заряд, което я прави перфектното четиво за плажа, разхлаждащо и освежаващо като коктейл.

Книгата на Джени Хан е забавен и увлекателен романтичен роман, който би допаднал много на всеки почитател на YA жанра. Чете се неусетно, на един дъх, аз лично я прочетох за няколко часа, което показва как умело авторката въвлича читателя в историята си. Всеки, който се нуждае от неангажиращо, кратко четиво, което включва любов, хумор и изтъкани от премеждия и полюсни емоции герои, няма да остане разочарован от „До всички момчета, които съм обичала”. Книжката се чете изключително бързо, леко и блика от свежа младежка енергия. Комичните ситуации, в които попада главната героиня, могат да накарат читателя да се смее с глас, а романтичните моменти, които споделя с „момчетата, които е обичала” не могат да те оставят безразличен, а непременно ще те накарат да се усмихнеш, защото са неустоимо сладки и радващи душата. Сякаш от само себе си се разлистват страниците, изпълнени с бодрия, свеж и лек стил на писане на Джени Хан, увличат и карат читателя да се чуди какво става след това, приковава вниманието му и прави оставянето на книжката настрани невъзможно.

Спокойният живот на главната героиня, Лара Джийн, изведнъж се обръща с краката нагоре, когато любовните писма, предназначени за всяко момче, което някога е харесвала, изведнъж се озовават при получателите си. Както заявява самата Лара Джийн, писмата представляват освобождаване на съзнанието й от любовта към съответното момче, изливане на чувствата й и един вид „ексорсизъм” – всеки път, когато напише писмо, героинята го прибира и не възнамерява да го изпрати на обекта на чувствата си. Когато се завързва една от сюжетните линии в книгата, а именно кой е изпратил писмата на Лара до получателите им, следват катастрофални последици и редица премеждия, наситени с разнообразни емоции и нови, непознати досега преживявания за главната героиня. Сюжетът е изграден по интересен, увлекателен, непредвидим начин, а основната идея на книгата с писането на тайни любовни писма до момчета, които обичаш, е необичаен и оригинален мотив, който досега не бях срещала в романтичен тийнейджърски роман.

Силно засегната в книгата е темата за семейството и  важността му в израстването на личността, подкрепата и сестринската обич. Хан определено умее да описва красиви моменти между членове на семейството така, че да провокират размисъл за ценностите в живота ни. Много ми допадна как бяха изградени образите на Лара Джийн и двете й сестри Марго и Кити, връзката между тях и как не могат една без друга. Трогателен и дори на места трагичен е образът на голямата сестра Марго, поела грижите за семейството и нагърбена с огромна отговорност след смъртта на майката на сестрите, а малката, очарователна, остроумна, непрестанно проявяваща характер Кити би пленила сърцето на всекиго. Значително израстване се наблюдава и при образите на Джош и Питър, две от момчетата, които са получили от писмата на Лара Джийн, и е отделено достатъчно внимание на второстепенните герои. Авторката постепенно разкрива още и още черти от характерите на момчетата, развива ги, изгражда ги, добавя още щрихи и прави по-комплексни личностите на милия и загрижен Джош и първоначално наперения, а впоследствие състрадателен Питър. Самата Лара Джийн е изключително забавна и излизаща от рамката героиня – тя обича да чете, пече сладки, тиха и свита е, на моменти реагира първосигнално и необмислено, изразява емоциите си и понякога се държи детински, но въпреки всичко образът й е реалистичен и позволява да се свържеш с него.

„До всички момчета, които съм обичала” е идеалното четиво за всеки любител на романтичния и contemporary жанра, защото е приятна, разтоварваща и поднася по лек и забавен начин темите за важността на семейството и първата любов. Книжката беше изключително сладка лятна изненада и изобщо не ме разочарова, затова я препоръчвам като увлекателно лятно четиво за всеки.

петък, 16 септември 2016 г.

Ревю на "Всичко, всичко" от Никола Юн



„Всичко, всичко” от Никола Юн е една сладко-горчива, нежна и запленяваща история за силата, любовта и надеждата, която е жива, дори когато всичко изглежда изгубено. Книгата провокира теми за дълбок размисъл, поднесени по възможно най-лекия и разбираем от всяка аудитория начин – чрез изключително интересния начин на писане на авторката, който съчетава типичния за романите с романтичен елемент увлекателен и ненатоварващ стил и далеч по-задълбочения такъв, характерен за по-сложните и многопластови книги, поставящи въпроса за смисъла на живота и ролята на любовта в него. „Всичко, всичко” е написана по удивително красив, трогателен и докосващ душата начин, който, веднъж достигнал кулминацията си, ме накара да настръхна от вълнение. Този изключително емоционален и многостранен роман е способен да достигне до сърцето на всеки читател, да го качи на въртележка от емоции и предположения за по-нататъшното развитие на сюжета и да го остави копнеещ за още от тази пленителна история.

Романът е разказан от първо лице, от името на главната героиня, което ни позволява да надникнем в нейния личен свят, да съпреживеем чувствата и размислите й, да се поставим на нейно място в нелекия й живот. Историята е гарнирана с малки и изключително приятни изненади от типа на страници от дневник и списания, чатове, имейли, уебстраници и тук-таме илюстрации, които внасят разнообразна нотка и допълнителен щрих към настроението, доминиращо в съответната част на книгата – дори и една черна страница, която стои много екзотично и се отличава на фона на останалите бели. Историята е разгърната в няколко аспекта и Никола Юн разглежда всеки от тях изключително подробно – болестта на главната героиня, първата й (и почти невъзможна) любов, личните й разсъждения и докато любовната сюжетна линия е сравнително предвидима, собствената история на момичето е наситена с неочаквани обрати, които идват като гръм от ясно небе за читателя. Бих разделила сюжета на книгата на няколко части, всяка от които определям с конкретна емоция или вътрешно преживяване. Много ме изненада присъствието на проникновени философски теми в книга, в която очаквах да се набляга на романтичния елемент, но мотивът за смисъла на живота, засегнат в романа, ме накара да си задавам въпросите: „Наистина ли животът е съвкупност от повратни мигове, всеки от които е ключов за действителността и състоянието на настоящия момент, възможно ли е наистина да съществува паралелна реалност, в която живее наше алтернативно Аз и ако никой не те обича, съществуваш ли наистина?” 

„Всичко, всичко” разказва затрогващата история на 18-годишната Маделин Уитиър, която страда от ТКИД (тежък комбиниран имунодефицит), който я прави алергична към почти всичко на света, и имунната й система е невероятно крехка. Заради заболяването си Маделин води изключително изолиран и еднообразен живот – никога не е излизала навън, въздухът, който диша, е пречистен и филтриран, а единствените хора, които някога е виждала, са майка й и медицинската й сестра. Лишеният от всякакви възможности живот далеч не е попречил на интелектуалното развитие на момичето – напротив, Мади е страстна читателка, пише рецензии на книги и се изразява изненадващо сложно и интелигентно за възрастта си. В началото на книгата изглежда, че героинята е напълно примирена и почти доволна от начина си на живот, свикнала е с него и не желае промяна. Докато един ден в отсрещната къща не се нанасят нови съседи, един от които е и енигматичният Оли – облечен изцяло в черно, не разкриващ нищо за себе си чрез поведението си и правещ последни причастия на кексове, всячески стараейки се да привлече вниманието на съседката си Маделин. Двамата се запознават първо онлайн, а след това и на живо – разбира се, след щателна проверка на здравословното състояние на Оли. Срещата им се оказва съдбоносна, защото Мади осъзнава ясно, че е почти сигурна, че ще се влюби в него, и че това ще я накара да иска още и още от онова, което не може да има. Оттук нататък двамата се впускат в спиращо дъха споделено преживяване, непредвидимо и изпълнено с напрежение, защото всеки миг би могъл да се окаже фатален. 

Възхитих се на духовната сила и борбеност на Маделин, която не се предаваше въпреки тежкото си заболяване, на смелостта й да поеме огромен риск и да изложи живота си на опасност в името на любовта, да се жертва, за да прекара няколко безценни и неповторими дни с момчето, което обича. Книгата се движи под мотото „Най-големият риск е изобщо да не поемаш такъв” и това се превръща в личния девиз и рефрен на момичето, което решава, че просто да бъдеш жив не е достатъчно – животът трябва да се живее. Мади е изключително силна, храбра, но и чувствителна героиня, която надскача страховете си и не се бои да живее за деня, използвайки максимално всеки миг от краткия живот, който смята, че й е отреден, което е загатнато от заглавието на книгата – такава според мен е символиката му. Ключовият елемент в живота й е Оли – чаровното момче, което обожава да се движи, кипи от живот и притежава душа с всякакви багри и нюанси, забавен характер и остроумие, момчето, което я изважда от 18-годишния застой и я кара да копнее да граби с пълни шепи от живота, докато може – но за разлика от на моменти безразсъдната Маделин, той е изключително мил, грижовен и разумен, преценявайки и давайки си сметка за рисковете, които поемат, но готов да я подкрепя и да й бъде опора във всеки един момент.

Хареса ми, че авторката даде на героите си нужното време да се опознаят, а не се влюбиха веднага, направи ми впечатление колко силна беше симбиозата им и как двамата се допълваха един друг – сякаш всеки се вкопчи в другия като удавник за сламка, която запълва празнините в душата му. Любовта между двамата се изразяваше в малките неща и жестове, които се оказват по-големи, отколкото подозираме, и водят до неочаквано мащабни последици. Допадна ми и това, че въпреки че четивото засягаше теми като самотата, обсебващата любов и домашното насилие, те бяха поднесени по възможно най-лекия и ненатрапчив начин, без да натоварват читателя емоционално и да го обременяват с предразсъдъци за по-нататъшното развитие на сюжета в книгата. Второстепенните герои бяха чудесно изградени и всеки имаше своята важна роля за историята – например майката на Маделин беше въплъщение на родителската обич, нежността и грижовността, но събитията взеха неочакван ход, когато авторката заклейми прекалено обсебващата и задушаваща, и понякога едностранна връзка родител-дете. Медицинската сестра на Мади Карла бе страхотен човек, който е отдал цялото си внимание, време и грижи на момичето и Мади виждаше в нейно лице приятел, към когото винаги може да се обърне за опора и съвет. Дори бих казала, че връзката на двете бе най-добре изградената в цялата книга и че Карла бе повече втора майка за Мади, отколкото просто медицинска сестра. 

„Всичко, всичко” е една изключително трогателна и красива история за смелостта да признаеш пред себе си, че далеч не познаваш всичко от живота, и да се гмурнеш в него, за да го опознаеш – каквото и да ти коства това. Това прекрасно четиво представя любовта като движеща сила и подбудител на действия, на които не си и подозирал, че си способен, и ме накара да бъда изключително благодарна за всеки миг, в който не споделям съдбата на Маделин, за това, че мога да излизам навън, когато пожелая, да оценя малките жестове в живота, да се замисля за всичко, което досега бях приемала за даденост. Тази книга, която нарекох „многопластова”, защото на пръв поглед е натоварваща и тежка, на втори – романтична и лека, а на задълбочен поглед – възхитителен начин да поднесе тези теми за размисъл, определено дълго няма да излезе от ума ми и ще вълнува мислите ми, и повече от много други книги си заслужава прочита. Изключително се радвам, че я прочетох, и я оценявам заслужено с 5 от 5 звезди. 


Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставеното предварително копие от книгата – изключително приятна и прекрасна изненада! 

понеделник, 5 септември 2016 г.

Ревю на "Правилата на привличането" от Симон Елкелес



„Правилата на привличането” е по-доброто продължение, по-хубавата малка сестра на „Перфектна химия”. Тази лека, сладка, неангажиращо написана, но и изключително увлекателна книга със закачливо заглавие е идеалното четиво за приятен следобед с книга в ръка, защото може да се прочете от корица до корица за няколко часа и непременно да остави читателя с хубаво, топло чувство в душата. Историята ме погълна и ме въвлече в удивително добре и реалистично изградения свят на втория от братята Фуентес – Карлос, и обстоятелствата около неговото преместване от Мексико в Колорадо. „Правилата на привличането” е от онези книги, които доставят наслада и истинска радост, докато ги четеш, действат като отпускаща прегръдка и приемат читателя радушно и уютно между кориците си. 
И в персонажно, и в сюжетно отношение романът надгражда едно ниво над „Перфектна химия”. В „Правилата на привличането” Симон Елкелес е постигнала по-многопластова история, както и по-динамични герои, от чиито характери тя разглежда повече аспекти. Също както и в предишната си книга, тя използва изключително оригиналния подход да сменя гледните точки на момичето и момчето във всяка глава и да ни позволява да надникнем по-отблизо в техните мисли и чувства. Тя успява да накара читателя коренно да промени мнението си за даден герой в хода на книгата и да го обикне, при все че преди го е мразел. Стилът на писане е все така приятен и ненатоварващ, както и в предшественичката й, и тук беше доста по-изчистен от цинизми, което за мен бе добре дошло и много ми допадна. Ако се абстрахирам от „Перфектна химия” и спра да сравнявам с нея, определено би ми направило впечатление, че авторката много набляга на описанията на чувствата и емоциите на героите, с което се справя изненадващо добре и добавя красива и докосваща нотка към начина си на писане. Някои елементи от сюжета на „Правилата на привличането” съвпадаха с тези от „Перфектна химия”, но като цяло историята беше доста по-различна и непредвидима от тази в първата книга от поредицата. 

Началото на книгата ни среща с порасналия Карлос Фуентес, с когото се запознахме още в „Перфектна химия”, когато смело се опитваше да тръгне по (лошите) стъпки на брат си Алекс. 17-годишният младеж напуска родината си Мексико, за да завърши гимназия в Колорадо, където Алекс следва в колеж. Още от първата поява на Карлос ми направи впечатление колко много гняв и напрежение е насъбрал той в себе си, колко уязвим е всъщност и колко ми напомня на големия си брат в неразумното му юношество. Също като Алекс, Карлос се е забъркал с опасна улична банда в Мексико, от която, за щастие, успява да се откъсне, заминавайки за Америка. Една съдбоносна среща в първия му ден на училище преобръща живота му с краката нагоре – Карлос се запознава с Киара Уестфорд, която е целеустремено и старателно момиче – пълен антипод на по-малкия Фуентес. Оказва се, че призраците от миналото на Карлос се надигат срещу него дори и в новия му дом, а пипалата на хора с недоброжелателни намерения достигат до него въпреки разстоянието. И така – Карлос е несправедливо натопен за притежание на наркотици и изпратен да живее в дома на семейство Уестфорд като превъзпитателна мярка – съжителствайки с момичето, към което изпитва много противоречиви чувства. 

Карлос е най-колоритният и добре обрисуван герой в книгата – именно той е този, към когото имах силна неприязън в началото на романа, но към когото впоследствие изпитах силна симпатия. Той е горд, дързък, твърдо решен да живее на ръба и сам да определя съдбата си, но и яростно отдаден на близките си, със страхотно саркастично чувство за хумор. Той хем много прилича, хем е съвсем различен от брат си Алекс – сходни са по съдба, но за разлика от Алекс, от ума на Карлос е изключително далеч идеята да постъпи в колеж и да постигне нещо стойностно в живота си (поне в началото).  Той вече се е примирил със „завещаната” си съдба на член на банда и гангстер. Колкото и фрапиращо да звучи, направих паралел между Карлос и Бритни Елис от „Перфектна химия” – и двамата поддържаха изключително умело фалшив образ за пред обществото, за да отблъснат хората от себе си и за да запълнят празнина в душата си. За разлика от брат си, Карлос отказва да се поддаде на превъзпитание и понякога доста преиграва в ролята си на бунтар и мачо. Той е герой, когото няма как да не обикнеш, след като го опознаеш – когато разбрах причините за нахаканото му поведение и стремежа му да не допуска никого до себе си, той ми стана изключително симпатичен и изпитах жал и съчувствие към него. Карлос преживява впечатляващо израстване и се превръща от упорит и нежелаещ да се промени тийнейджър в разсъдлив и знаещ какво иска млад мъж.

Киара – това е героинята, с която открих изключително много общи черти. Бях удивена колко много мога да се доближа до нея и до начина й на мислене, колко сходно с нея бих постъпила в съответните ситуации, как усещах чувствата й като свои, дори бих се отъждествила с нея, защото тя не е идеализирана и има своите недостатъци, но се чувства щастлива и самодостатъчна в кожата си. Допадна ми много как тя се стремеше да превъзмогне заекването си и да не се чувства неуверена заради него, за разлика от повечето главни героини се бореше сама с личните си проблеми, вместо да мрънка, още в самото начало на книгата уверено и ясно заяви целите си и не изневери на принципите си. Тя е героиня с приятен и приветлив характер, изключително забавна и остроумна, невинна и естествена, интелигентна, целеустремена и наясно със себе си, стремежите и целите си, и не на последно място, сръчна – къде другаде ще срещнете героиня, която разбира от коли не по-зле от автомеханик и сама поправя винтидж автомобила си? Второстепенните герои, за разлика от тези в „Перфектна химия” бяха страхотни и великолепно допълнение към историята – най-много ми допаднаха най-добрият приятел на Киара Тък, който винаги успяваше да разведри атмосферата с шега, необичайно остроумният за възрастта си малък брат на главната героиня Брандън, смелият и решителен професор Уестфорд, бащата на Киара, който предприе немислимо храбра и благородна постъпка, за да помогне на Карлос и да спаси бъдещето му. 

Ако не бях прочела анотацията на „Правилата на привличането”, никога нямаше да предположа, че Карлос и Киара ще се влюбят и техният романс ще е един от най-красивите, за които съм чела – за тях напълно важат максимите, че различията нямат значение и че противоположностите се допълват. Подобно на Алекс и Бритни, двамата са на двата противоположни полюса и въпреки противоречията им в началото на историята, плюсът и минусът започнаха да се привличат с неустоима сила и никакви подлежащи на рамки и стереотипи „правила на привличането” не важаха за тях. Авторката даде на героите си нужното време да се опознаят, преди да започнат да изпитват чувства един към друг, и плавно направи прехода между леката неприязън и разцъфналите между тях нежни, романтични емоции. „Правилата на привличането” е истинско лакомство, симпатична и приятна книга, която изпъква сред останалите в жанра с лекотата, с която е поднесена и която непременно ще ви накара да се усмихнете и ще ви остави ненаситни за още от историята на Киара и Карлос. Много ме зарадваха появите на героите от предишната книга и ми бе изключително приятно и интересно да наблюдавам развитието на отношенията между момче и момиче, надскочили класовите различия и разминаванията в характерите си. Препоръчвам книгата на всеки, който е харесал „Перфектна химия” и обича романтичните истории – заслужено я оценявам с 5 от 5 звезди.

Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата! 

неделя, 28 август 2016 г.

Ревю на "Сърца за разбиване" от Али Новак


Напоследък толкова се нуждаех от книга като „Сърца за разбиване”, че тя ми дойде точно навреме. Започнах я с изключително позитивна нагласа, от самото начало усещах колко ще ми хареса и четивото не ме разочарова – оказа се една изключително приятна и лека книга, която ме остави с топли и уютни чувства и ми създаде единствено положителни емоции. Бих я нарекла истински деликатес сред сладките книги – за разлика от повечето тийнейджърски романтични романи, „Сърца за разбиване” не се концентрира само върху връзката между двамата главни герои, а проследява в детайли развитието на отношенията им и  пречките, с които се сблъскват, за да бъдат заедно. Авторката ни поднася и случки от живота на главната героиня, които внасят екзотична нотка на горчивина сред сладостта и още повече я подсилват, когато всичко се нареди накрая.

Али Новак постига оптималния баланс между романтика и драма, книгата й е изградена в „златната среда” между радващите душата споделени моменти между главните герои и мигове на напрежение, тревога и борба със самия себе си да преодолееш страховете си. Влюбих се в стила й на писане – възможно най-добрият за този жанр книги, лек, ненатоварващ и ненатрапчив, сладък и приятен, изпълнен с хумор, прекрасен! Книгата прелива от младежка енергия, което я прави изключително освежаваща и зареждаща с положителни чувства, сигурна съм, че бодрият й тон може да накара всеки читател да се усмихва многократно и да се смее с глас на определени моменти. Със „Сърца за разбиване” в ръка времето минава неусетно, тя се чете изключително бързо и е идеалното лятно четиво. Може би най-доброто качество на книгата е, че може да ни накара да гледаме с по-позитивна и оптимистична нагласа на живота, дори и на сериозните проблеми, с които се сблъскваме – и това нерядко помага да ги преодолеем. 

„Сърца за разбиване” е роман със сравнително предвидим сюжет, но точно в това се състои част от очарованието й – след тежката „Живота, какъвто го познавахме” се нуждаех от разпускащо четиво, което да ме зарадва и да не ме натоварва, и точно това получих. Най-неочакваното за мен бяха няколкото малки, но изненадващи обрата, които служеха като „подправка” на историята и допълнителен щрих към увлекателността й, макар че обикновено не се характерни за този жанр – за мен се оказаха много приятна изненада и допринесоха за това, книгата да ми хареса толкова много. Действието в романа се развива доста бързо и динамично, държи вниманието на читателя ангажирано и го кара да иска да поглъща още и още от историята. „Сърца за разбиване” е малка на обем, но голяма на смисъл книжка, повдигаща теми за размисъл, които са познати на всеки тийнейджър. 

Четивото ни запознава с главната героиня Стела Самюълс и нейното семейство – брат й Дрю и сестра й Кара, познати като „тризнаците Самюълс”. От години тримата са неразделни и затова Стела преживява дълбока лична драма, когато сестра й Кара се разболява от рак. Една от засегнатите теми в книгата е силата да преодолееш себе си и страховете си и да гледаш с надежда напред към бъдещето, когато изглежда, че животът ти се срутва. Стела жертва цялото си лично време и възможността си за по-нататъшно развитие в името на времето, прекарано със сестра й, докато не идва време за 18-тия рожден ден на триото Самюълс. Стела и Дрю предприемат пътуване с цел да зарадват Кара, на което ще се срещнат за първи път със световноизвестната група „Хартбрейкърс”, която Кара обожава, а Стела не понася. Без да подозира, докато си купува кафе, главната героиня се запознава с водещия вокалист на групата – убийствено чаровния Оливър Пери, и между двамата веднага прехвърчат искри. Оттук нататък животът на Стела се превръща във влакче от емоции – тя получава мечтаната си работа и започва да пътува с „Хартбрейкърс”, постепенно преодолявайки неприязънта си към музиката им, сприятелявайки се с четирите момчета и непрекъснато изпитвайки угризения, че е избрала личното си щастие пред това на сестра си. 

Хареса ми много, че любовта между Оливър и Стела не беше непрекъснато под светлината на прожекторите, а напротив – авторката даде време на героите си да се опознаят, проследих внимателно развитието на отношенията им и възникналите между тях чувства бяха най-естественото, което можеше да им се случи, защото Оливър и Стела си приличаха повече, отколкото подозирах в началото. Тревогите на момичето за болестта на сестра й също бяха оставени на заден план и представляваха по-скоро сюжетна подлиния, което беше най-подходящото решение за книгата – ако Али Новак им бе обърнала повече внимание, четивото щеше да стане доста по-тежко и щеше да изгуби част от очарованието си. „Сърца за разбиване” ме изненада и дори надмина очакванията ми, защото чрез енергия и хумор разкрива трудностите в живота на младите хора, които тепърва трябва да планират бъдещето си и – в случая на Стела – да се грижат за свой обичан човек, който е болен. Книгата описва смелостта да прескочиш бариерата, която страховете ти поставят, да преследваш мечтите си и да се отърсиш от предразсъдъците, за да дадеш шанс на нещо ново. 

Направи ми впечатление, че Стела преживя значително израстване от началото до края на книгата – накрая тя беше смела, свободна, разгърнала затвореното си в обвивка на притеснения и съмнение истинско Аз. Тя е героиня, която бих се радвала да познавам в истинския живот, защото е изключително естествена, щура, не се страхува да каже какво мисли, отзивчива, винаги готова да помогне, симпатична и със страхотно чувство за хумор. Възхитих се на куража й да предприеме „пътуването към себе си”, заминавайки на турне с „Хартбрейкърс”, за да опознае приоритетите си, да превъзмогне несигурността и съмнението в себе си и да превърне любимото си хоби – фотографията, в професионална реализация. Близначката й Кара е борбена, силна, но и чувствителна, а брат й Дрю е приятен персонаж, който обаче не бе толкова разгърнат, колкото ми се искаше. Изключително интересно бе да наблюдавам взаимоотношенията между тризнаците, защото чрез тях авторката наблягаше на факта, че семейството винаги е на първо място. Оливър пък е истински сладур, мил, очарователен и забавен, готов да поема рискове, типичното добро момче под маската на сваляч, за когото бих искала да чета още, защото ми се струва, че има още потенциал като персонаж, който може да покаже. Допадна ми, че образите на момчетата от групата не бяха стереотипни, а оригинални и изненадващо добре изградени за второстепенни персонажи – забавният Зандър, добродушният и притежаващ пиперливо чувство за хумор Джей Джей и може би любимият ми герой в цялата книга –мълчаливият и срамежлив Алек, който крие неподозирана мъдрост за младата си възраст зад фасадата на интровертно и затворено момче. Той е истински приятел, който бе готов винаги да изслуша Стела и да й помогне със съвет. 

Изкуството играеше голяма роля в „Сърца за разбиване” и я правеше още по-слънчева и красива – преплетени в едно, музиката и фотографията породиха симбиозата между Стела и „Хартбрейкърс” и бяха ключов фактор при взимането на кардиналните решения на главната героиня. Изключително ми хареса, че авторката обръща внимание на толкова специално хоби като фотографията, а именно изкуството да запечаташ енергията на момента на снимка. Това бе вдъхновението и бягството на Стела от реалността, както за момчетата от „Хартбрейкърс” бе музиката. Усещането, че главните герои са хора на изкуството, лъхаше от страниците и ме изпълваше с радостни чувства, приближаваше персонажите до моя начин на мислене и правеше атмосферата на книгата още по-приятна. 

„Сърца за разбиване” е книга за всеки тийнейджър, идеална за плажа или пък за дъждовен летен следобед, защото е една от книгите, които действат като топла прегръдка и оставят приятното усещане за уют. Тя поднася по фин и елегантно загатнат начин темите за първата любов, съчетана с истинското навлизане в живота, търсенето на себе си и куража да надскочиш опасенията си и да се гмурнеш в неизвестното, което би могло да донесе повече приключения и приятни преживявания, отколкото очакваме. Историята на Стела, Оливър, „Хартбрейкърс”, Дрю и Кара ме плени толкова, че не исках да свършва, не исках да оставя книгата и копнеех да почета още за тях. Обмислях да дам на книгата 4 от 5 звезди, но краят ме направи толкова щастлива и рееща се в облаците, всичко се нареди по толкова невероятен начин, а четивото толкова перфектно запечатва усещането да си влюбен, че не можех да не й дам 5 от 5 звезди. 

Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата!

четвъртък, 25 август 2016 г.

Top 7: Книги, които искам да прочета до края на лятото



Усещам, че блогът ми се нуждае от малко цвят в постоянната поредица от ревюта, затова реших да разнообразя с този книжен таг. В него ще представя топ 7 на книгите, с които най-много искам да се запозная до края на лятото, преди да започне новата учебна година. С някои от заглавията съм се сдобила отдавна и чакат реда си от доста време, а други притежавам отскоро, но ме изкушават от рафта. 

1.      „Изгубени завинаги” от Сюзан Бет Пфефър
                                        

След като прочетох първа книга от апокалиптичната поредица на Сюзан Бет Пфефър, определено се нуждаех от четиво за разпускане, защото книгата беше доста тежка, но изгарям от любопитство да разбера какво се случва в продължението и дали събитията се развиват паралелно или след действието в „Живота, какъвто го познавахме”. Освен това, в „Изгубени завинаги” ме очаква нещо много интересно, на което от отдавна не съм попадала – главен герой момче.

2.      „Правилата на привличането” и „Верижна реакция” от Симон Елкелес

Реших да обединя двете продължения на „Перфектна химия” в една точка, всяко от които проследява историята на един от по-малките братя Фуентес и ме примамват от рафта с приятен, лесен за поглъщане и ненатрапчив стил на писане, както и съвсем различен сюжет от първа книга. Нямам търпение да се запозная и с главните женски персонажи в книжките – Киара и Ники.

3.      „Крадецът на книги” от Маркъс Зюсак


            Може би „гвоздеят в програмата” на списъка ми с книги за четене –                 непрекъснато виждам „Крадецът на книги” в категория „доказано добри книги” на книжарници Хеликон и съм чувала безброй добри мнения за книгата, затова копнея да се докосна до затрогващата история на малката Лизел, развиваща се на смутния фон на Втората световна война. Бях започнала книгата отдавна, но ми се стори твърде тежка и я оставих, затова сега мисля, че й е дошло времето.

4.      „Светлината, която не виждаме” от Антъни Доер


Поредната книга, за която съм чувала единствено и само хвалебствени отзиви – „Светлината, която не виждаме” дори е носител на наградата „Пулицър” и се слави с поетичен и красив стил на писане. Очаквам да не е леко четиво, предвид това, че също като предишната книга в списъка ми се развива на фона на войната и става въпрос за любов между немско момче и сляпо момиче от окупираната Франция. 

5.      „Ванго: том I” и „Ванго: том II” от Тимоте дьо Фомбел


Две книжки, които отдавна ме чакат на рафта и за които дори не разполагам с блогърски мнения – романите преплитат исторически, криминален и мистериозен елемент, чувала съм, че се четат изключително бързо и увлекателно, а анотацията звучи достатъчно интересно, за да ги включа в списъка си за четене до края на лятото. 

6.      „Писма до мъртвите с любов” от Ава Дилийра 


На това малко бижу с невероятна корица отдавна съм хвърлила око, а напоследък започнах да чувам и прекрасни отзиви за нея. Книгата е авторски дебют за Ава Дилийра, но от всички мнения, които прочетох, си направих извода, че е изключително трогателна и докосваща душата – искрено се надявам да не ме разочарова! Още повече ме привлече фактът, че главната героиня пише до известни и реално съществували личности и ще ми бъде интересно да видя нейната гледна точка. 

7.      „Град на изгубени души” от Касандра Клеър


И тъй като списъкът ми не може да мине без всепризнатата майсторка на urban fantasy стила, няма как да не включа книга пета от поредицата „Реликвите на смъртните”, която прекъснах през месец май и умирам от нетърпение да продължа и завърша. Очакват ме нови обрати и развръзки, тепърва ще се разгръща ролята на злодея Себастиан и отношенията между Джейс и Клеъри, а доколкото чета от други блогъри, това е най-увлекателната книга от поредицата.