„Делириум” е един поетичен и интелигентно написан
роман, който оставя дълбок отпечатък в съзнанието и повдига много теми за
размисъл. Красивата и опияняваща приказка за една забранена любов в смущаващото
бъдеще, представено ни в тази антиутопия, може едновременно да ни трогне и да
ни накара сериозно да се замислим за последиците, които биха могли да
произтекат от подобно стечение на обстоятелствата, а именно – любовта да бъде
третирана като смъртоносна болест, за която е изобретено лечение. Романът ме
остави без дъх, защото с болка осъзнах как Лорън Оливър обрисува портрет на
бъдещето, към което със смели крачки се приближаваме – лишено от чувства,
време, в което материалното изцяло е изместило духовните ценности.
Един от любимите ми елементи в „Делириум” бе стилът
на писане – авторката използва изключително богат спектър от изразни средства и
това прави изказа й великолепен и изящен. Заради начина на писане книгата не е
толкова лесна за преглъщане и осмисляне, а изисква размисъл, за да се
асимилират темите и мотивите й, но аз предпочитам точно такива романи, от които
мога да науча нещо ново и да обогатя речниковия си състав. Безграничният талант
на Лорън Оливър се лее от страниците – тя извайва всяка една своя фраза с
ръката на умел „художник”, а всяка дума има своето място, смисъл и важна роля
за развитието на действието. Стилът на писане в книгите е едно от нещата, които
ми правят най-голямо впечатление, затова изказът в „Делириум” беше една от
най-приятните изненади за мен – той се побира идеално в определението „красив” и
бих го описала като парченца диаманти, разпилени по страниците – 400 страници
чисто великолепие.
Не мога да не отбележа колко точен психологически
портрет прави авторката на героите си и как това ни помага дълбоко да
съпреживеем техните мисли, чувства и емоции. Лорън Оливър е неподражаемо добра
в изграждането на образите на персонажите си и най-силно впечатление ми направи
колко реалистично описва тя негативните им вътрешни преживявания.
Преобладаващият мрачен и задушевен тон в книгата прави атмосферата й тягостна и
напрегната, усеща се как примката около героите се затяга и бавно ни води към
финала, който е способен да разтърси, трогне и докосне читателя изключително
дълбоко. Целият роман е пропит с трагизъм, а страниците му са наситени с
истина, защото имам усещането, че красивата любовна история в него е базирана
на истинска такава. Светът, който авторката е създала, дори и не се доближава до фантастика, а е на границата с напълно нормалната и възможна реалност.
Стигнах до същността на романа – с всяка прелистена
страница се потапяме в алтернативното бъдеще на град Портланд, Мейн, където
любовта е обявена за силно заразна и смъртоносна болест, а за нея е открито
лечение, което завинаги лишава хората от най-човешката част от тях –
способността да изпитват чувства и да обичат. Всички граждани, навършили 18
години, задължително се подлагат на процедурата за „излекуване” от amor deliria nervosa, или иначе
казано, любов. В този безцветен и – след по-задълбочено вглеждане – ужасен свят,
на всякакви прояви на романтични чувства и дори майчинска обич се гледа като на
престъпление, за което се взимат сурови мерки. Привидно утопичното, малко, затворено и "идеално" общество се
състои от послушни и лесни за манипулиране граждани, които вярват на всяка дума
на правителството и треперят малодушно пред безмилостните регулатори, които би трябвало
да ги защитават, а всъщност сеят разрушение, безскрупулно и без да им мигне
окото.
И тук се срещаме със 17-годишната Лена Халоуей - Тидъл, нашата
главна героиня, чието родословие е безвъзвратно „опетнено” заради
самоубийството на майка й от любов. Това я прави различна, а тя просто иска да се слее с множеството и да има нормален живот. Докато всички твърдят, че Лена носи в
кръвта си предразположеността към болестта любов, тя няма търпение до
процедурата си, която ще й донесе дългоочаквания спокоен и планиран живот.
Докато един ден не се случва нещо невъобразимо – момичето се среща със
загадъчния Алекс, чиято същност е обвита в мистерия. С хода на книгата той
разкрива истинското си лице пред нея и се оказва, че той съвсем не е този, за
когото го е смятала. Лена е неустоимо привлечена от Алекс и скоро установява,
че проявява симптоми на делириум и – както изглежда – той също. Оттук нататък главоломната скорост на развитие
на действието ни качва на влакче от емоции, докато проследяваме трагичната им
любов на фона на смутните условия в Портланд – опасностите дебнат зад всеки
ъгъл, както и обратите се крият зад всяка страница. Авторката има способността
да води повествованието гладко и хармонично и в следващия момент да го
преобърне на 180 градуса.
Лена е от онези на пръв поглед слаби, но при
по-внимателно вникване в историята изключително духовно силни героини и
претърпява изкоренна метаморфоза и израстване. От покорно, безусловно
подчиняващо се на безбройните правила, не смеещо да направи нищо, за да промени
живота си момиче, тя се превръща в смела млада жена, която е готова на всичко в
името на любовта, готова да отстоява докрай своите чувства, дори и с цената на
живота си. Заклеймената за болест любов изиграва изключително важна роля за
себеопознаването на Лена и е огромен скок напред в развитието й като персонаж.
Много ми допадна колко истинска и естествена беше тя, отначало мнителна и
предпазлива, но впоследствие не бояща се да даде израз на чувствата си към
Алекс, да пожертва сегашния си живот и да остави всичко зад гърба си, за да
започне от нулата. Припознах себе си и в нея, и в най-добрата й приятелка Хана,
която от самото начало усещаше, че нещо в наложената система на лечение от
любов не е наред. Хана не се страхуваше да нарушава правилата и да се опълчва
на наложените норми, за мен беше като глътка свеж въздух, като цветна точица
сред сивото и оформено като по калъп общество.
Мисля, че Алекс би се харесал на всекиго, защото е
мил, красив, смел, жертвоготовен и онзи, който води за ръка Лена към новия й
живот и й показва колко по-просторен е светът извън оградения в електрически
огради Портланд. Всички негови качества са придружени и от нотка на мистерия,
която дори и Лена подчертава, защото той успя да извади наяве най-доброто от нея, и въпреки която той съчетава в себе си
противоречивата комбинация от загадъчност и „широкоскроеност”, благодарение на
която той отваря очите на главната героиня за жестокостта на заобикалящия я
свят. Все пак ми се стори, че той беше твърде перфектен и си помислих, че е
твърде идеализиран за мъжки персонаж и няколко отрицателни черти биха му дошли
добре.
Няма по-точна сентенция, с която да бъде описан
романът „Делириум”, освен „Да обичаш означава да унищожаваш. Да бъдеш обичан
означава да бъдеш унищожаван.” (Касандра Клеър, „Град от кости”) Тази книга е
струяща от страниците феерия от думи, която изграждаше пред очите ми една
болезнено реална история, която ме разтърси из основи и ме въвлече във
водовъртежа от събития и шеметно развиващо се действие. Изключително много ми харесаха препратките към местната литература в началото на всяка глава и особено книгата "Ш-ш-т", която е нещо като Библията на обществото на Лена и е неприкосновена ценност. Любовта на Лена и Алекс
беше чиста, искрена и пламенна, имаха своите моменти на откраднато щастие,
отношенията им не се развиха прекалено бързо, а с необходимата дълбочина и
пълнота. Може би в началото бях леко объркана от сблъсъка с брутално изложения
възможен сценарий за бъдещето, затова първите няколко глави ми беше трудно да
навляза в историята, но после романът компенсира за всичко това. Ето това се
нарича книга, на която си струва да посветиш времето и мислите си – заслужена оценка
5 от 5 звезди!
Обичам ви. Помнете, те не могат да ни го отнемат!
Коментари
Публикуване на коментар