„Правилата на привличането” е по-доброто
продължение, по-хубавата малка сестра на „Перфектна химия”. Тази лека, сладка,
неангажиращо написана, но и изключително увлекателна книга със закачливо заглавие
е идеалното четиво за приятен следобед с книга в ръка, защото може да се
прочете от корица до корица за няколко часа и непременно да остави читателя с
хубаво, топло чувство в душата. Историята ме погълна и ме въвлече в удивително
добре и реалистично изградения свят на втория от братята Фуентес – Карлос, и
обстоятелствата около неговото преместване от Мексико в Колорадо. „Правилата на
привличането” е от онези книги, които доставят наслада и истинска радост,
докато ги четеш, действат като отпускаща прегръдка и приемат читателя радушно и
уютно между кориците си.
И в персонажно, и в сюжетно отношение романът
надгражда едно ниво над „Перфектна химия”. В „Правилата на привличането” Симон
Елкелес е постигнала по-многопластова история, както и по-динамични герои, от
чиито характери тя разглежда повече аспекти. Също както и в предишната си
книга, тя използва изключително оригиналния подход да сменя гледните точки на
момичето и момчето във всяка глава и да ни позволява да надникнем по-отблизо в
техните мисли и чувства. Тя успява да накара читателя коренно да промени
мнението си за даден герой в хода на книгата и да го обикне, при все че преди
го е мразел. Стилът на писане е все така приятен и ненатоварващ, както и в
предшественичката й, и тук беше доста по-изчистен от цинизми, което за мен бе
добре дошло и много ми допадна. Ако се абстрахирам от „Перфектна химия” и спра
да сравнявам с нея, определено би ми направило впечатление, че авторката много набляга
на описанията на чувствата и емоциите на героите, с което се справя изненадващо
добре и добавя красива и докосваща нотка към начина си на писане. Някои
елементи от сюжета на „Правилата на привличането” съвпадаха с тези от „Перфектна
химия”, но като цяло историята беше доста по-различна и непредвидима от тази в
първата книга от поредицата.
Началото на книгата ни среща с порасналия Карлос
Фуентес, с когото се запознахме още в „Перфектна химия”, когато смело се
опитваше да тръгне по (лошите) стъпки на брат си Алекс. 17-годишният младеж
напуска родината си Мексико, за да завърши гимназия в Колорадо, където Алекс
следва в колеж. Още от първата поява на Карлос ми направи впечатление колко
много гняв и напрежение е насъбрал той в себе си, колко уязвим е всъщност и
колко ми напомня на големия си брат в неразумното му юношество. Също като
Алекс, Карлос се е забъркал с опасна улична банда в Мексико, от която, за
щастие, успява да се откъсне, заминавайки за Америка. Една съдбоносна среща в
първия му ден на училище преобръща живота му с краката нагоре – Карлос се
запознава с Киара Уестфорд, която е целеустремено и старателно момиче – пълен
антипод на по-малкия Фуентес. Оказва се, че призраците от миналото на Карлос се
надигат срещу него дори и в новия му дом, а пипалата на хора с недоброжелателни
намерения достигат до него въпреки разстоянието. И така – Карлос е
несправедливо натопен за притежание на наркотици и изпратен да живее в дома на
семейство Уестфорд като превъзпитателна мярка – съжителствайки с момичето, към
което изпитва много противоречиви чувства.
Карлос е най-колоритният и добре обрисуван герой в
книгата – именно той е този, към когото имах силна неприязън в началото на
романа, но към когото впоследствие изпитах силна симпатия. Той е горд, дързък, твърдо решен да живее на ръба и сам да определя съдбата си, но и яростно отдаден на близките си, със страхотно саркастично чувство за хумор. Той хем много
прилича, хем е съвсем различен от брат си Алекс – сходни са по съдба, но за
разлика от Алекс, от ума на Карлос е изключително далеч идеята да постъпи в колеж
и да постигне нещо стойностно в живота си (поне в началото). Той вече се е примирил със „завещаната” си
съдба на член на банда и гангстер. Колкото и фрапиращо да звучи, направих
паралел между Карлос и Бритни Елис от „Перфектна химия” – и двамата поддържаха
изключително умело фалшив образ за пред обществото, за да отблъснат хората от
себе си и за да запълнят празнина в душата си. За разлика от брат си, Карлос
отказва да се поддаде на превъзпитание и понякога доста преиграва в ролята си
на бунтар и мачо. Той е герой, когото няма как да не обикнеш, след като го
опознаеш – когато разбрах причините за нахаканото му поведение и стремежа му да
не допуска никого до себе си, той ми стана изключително симпатичен и изпитах
жал и съчувствие към него. Карлос преживява впечатляващо израстване и се
превръща от упорит и нежелаещ да се промени тийнейджър в разсъдлив и знаещ
какво иска млад мъж.
Киара – това е героинята, с която открих
изключително много общи черти. Бях удивена колко много мога да се доближа до
нея и до начина й на мислене, колко сходно с нея бих постъпила в съответните
ситуации, как усещах чувствата й като свои, дори бих се отъждествила с нея,
защото тя не е идеализирана и има своите недостатъци, но се чувства щастлива и
самодостатъчна в кожата си. Допадна ми много как тя се стремеше да превъзмогне
заекването си и да не се чувства неуверена заради него, за разлика от повечето
главни героини се бореше сама с личните си проблеми, вместо да мрънка, още в
самото начало на книгата уверено и ясно заяви целите си и не изневери на
принципите си. Тя е героиня с приятен и приветлив характер, изключително
забавна и остроумна, невинна и естествена, интелигентна, целеустремена и наясно със себе си,
стремежите и целите си, и не на последно място, сръчна – къде другаде ще
срещнете героиня, която разбира от коли не по-зле от автомеханик и сама поправя
винтидж автомобила си? Второстепенните герои, за разлика от тези в „Перфектна
химия” бяха страхотни и великолепно допълнение към историята – най-много ми
допаднаха най-добрият приятел на Киара Тък, който винаги успяваше да разведри
атмосферата с шега, необичайно остроумният за възрастта си малък брат на
главната героиня Брандън, смелият и решителен професор Уестфорд, бащата на
Киара, който предприе немислимо храбра и благородна постъпка, за да помогне на
Карлос и да спаси бъдещето му.
Ако не бях прочела анотацията на „Правилата на
привличането”, никога нямаше да предположа, че Карлос и Киара ще се влюбят и
техният романс ще е един от най-красивите, за които съм чела – за тях напълно
важат максимите, че различията нямат значение и че противоположностите се
допълват. Подобно на Алекс и Бритни, двамата са на двата противоположни полюса
и въпреки противоречията им в началото на историята, плюсът и минусът започнаха
да се привличат с неустоима сила и никакви подлежащи на рамки и стереотипи „правила
на привличането” не важаха за тях. Авторката даде на героите си нужното време
да се опознаят, преди да започнат да изпитват чувства един към друг, и плавно
направи прехода между леката неприязън и разцъфналите между тях нежни,
романтични емоции. „Правилата на привличането” е истинско лакомство, симпатична
и приятна книга, която изпъква сред останалите в жанра с лекотата, с която е поднесена и която непременно ще ви накара да се усмихнете и ще ви остави
ненаситни за още от историята на Киара и Карлос. Много ме зарадваха появите на
героите от предишната книга и ми бе изключително приятно и интересно да
наблюдавам развитието на отношенията между момче и момиче, надскочили класовите
различия и разминаванията в характерите си. Препоръчвам книгата на всеки, който
е харесал „Перфектна химия” и обича романтичните истории – заслужено я оценявам
с 5 от 5 звезди.
Сърдечно благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност да прочета книгата!
Коментари
Публикуване на коментар